Гражданско Движение ''ДНЕС''

Анализи, коментари и интервюта

"Болестта на лопатата"



Нещо се носи из въздуха. Тук-там припламва, дава на късо, има обгаряния, гневни реакции, сетне уж всичко се поуталожва. Злостта се влива обратно в социалните мрежи, в тъмната фуния на споделената несподелимост. До следващия път. Никой естествено не подозира кога ще настъпи той. Ала няма как да няма "следващ път". И никой не може да гарантира, че някаква неподозирана случайност – например масово отравяне с гъби – няма да се превърне в онзи катализатор, който да разрази гнева на дълго сдържаното социално напрежение.

Обикновено в такива случаи сочат обвинително с пръст медиите – че именно те заради собствения си интерес и рейтинги, заради информационния си оборот усилват напреженията, подронват стабилността, невротизират обществото. Медиите също са част от обществото. Журналистите са подвластни на колективните страхове, на усещането за обща несигурност. И те са хора. Видяхме покрай убийството на русенската журналистка Виктория Маринова колко неща изплуваха на повърхността. Имаше и грозни опити за "пришиване" към трагедията, за медийна самореклама – и това го имаше, журналистическата колегия не бива да си затваря очите за него. Имаше и предварително раздадени "присъди по фейсбук". И това го имаше. В едно общество, където правораздаването куца, все по-често ще ставаме свидетели на подобни неща. Въпросът е докъде може да се стигне? Ето това е въпросът, който няма как да не ни тревожи.

 

Няма общество там, където няма функциониращо правосъдие. Може да има привидност на работеща държава – да се събират данъци, да се приемат закони, да се правят военни паради, да се държат речи за единение – ала всъщност започва да цари обществен разпад.

 

Така гражданското общество се самозаличава, свеждайки се до общност от индивиди, обединени единствено от частични интереси. Нима не пролича това и след трагедията с Виктория Маринова? Репортерките, въоръжени с микрофони (нали това е оръжието им!), атакуваха (властта), бранейки по този начин себе си. Нали никоя от тях не иска да свърши по брутален начин в канавка край пътя. Разбираемо ли е това? Напълно. Разрази ли се обществена истерия с неподозиран световен отзвук? Разрази се. Ала причините са други, те са по-дълбоки.

 

И пак се връщам към обществения разпад пред очите ни.

 

В ситуацията на разлагащ се социум всеки брани себе си. Горко на най-беззащитните. Както и в по-далечна перспектива – на "временно управляващите".

 

Журналистите бранят себе си – на кого иначе да разчитат? Майките на деца с увреждания също бранят децата си. И нямат доверие никому. Най-вече на облазващите ги политици от различно естество. Не е ли в това смисълът на протеста пред Министерския съвет – с палатките, втикнати в тялото на властта? Иначе сроковете, обещанията, заделените средства – всичко се стапя в миг, след като е било изречено. А някакви хора веят край тях черни знамена в очакване на медиите, после ги свиват. И така до следващия път.

 

Граждани на столицата пък сами "ревизират" полаганата настилка по "Граф Игнатиев" и околностите. В отговор Столичната община прави "контрол над контрола на ремонта" или "ремонт на контрола над ремонта", вече съвсем му изпуснах края. Добре, срокът е до март, ала в същото време и аз виждам с очите си как работниците се "щурат" (това е май е най-точното определение) и правят каквото им текне. През почивните дни на ъгъла на "Графа" (в посока към "Св. Седмочисленици") присъствах на следната сцена. Двама работници лежерно изкъртваха част от бордюра и тръгнаха да го редят наново под "контрола" на група случайно сбрали се граждани, които "компетентно" им даваха заръки – "не тъй, ами инак", "вдигни там, още, още, срежи оная плоча" Накрая един от работниците, връщайки се от кратък отдих върху изтърбушен плюшен диван, стоварен на отсрещния тротоар, гордо заяви: "Сега ще правя нишка", и се зае да подрежда причудлив зиг-заг от материали с различна окраска.

 

Оттеглих се натъжен, с чувство за пълната си некомпетентност. Не съм минавал оттам тези дни, за да проверя дали "нишката" е останала". А и не ми е работа. Приемете този индивидуален "спомен" като отчаян опит да сезирам "контрола над контрола". Ако въобще е възможно във времена на индивидуална самодостатъчност.

 

По чиста случайност същата вечер гледах по "History Channel" документален филм за аутобаните на Хитлер в Германия. И един факт дълбоко ме порази. Съзнавам, че историческите съпоставки не са доказателство, ала понякога помагат, задвижват съзнанието ни в дадена посока.
Ставаше дума за "болестта на лопатата" от времето на нацистка Германия.

 

Ето за какво иде реч. И до днес мнозина разправят легенди за "аутобаните на Хитлер", как до 1939 г., само за шест години на власт, той бил построил три или повече Германии. Подобни приказки виреят навсякъде, където почвата е благодатна за митовете на авторитарното управление и популизма.

 

А истината е по-различна. По заповед на Хитлер наистина са проектирани мащабни магистрали, необходими, за да могат танковете и камионите на Вермахта мълниеносно да потеглят на война. Аутобаните са проектирани, но както свидетелстват документите, само една шеста от тях е била наистина построена. Но не това е важното в случая. Става дума за трагедия, споходила стотици хиляди германски граждани в онзи период. За прокарването на аутобаните е била необходима огромна работна ръка. Повечето изкопни работи са се вършели наистина на ръка. Затова е била предприета "тотална мобилизация", всеобща трудова повинност. И милиони германци понесли на рамото си по две лопати. Да, именно по две. Едната, излъскана до блясък, играела ролята на пушка, използвала се за пропагандни мероприятия и кинохрониките на режима. На тях виждаме как строените редици взимат "за почест" с лопата. Другата лопата била истинската – за тежката работа. А работата била повече от тежка. Дори за по-младите, какво да говорим за по-възрастните. По аутобаните се е работело в тежки, почти непоносими условия. Историците изчисляват жертвите с хиляди. А надзорът бил поверен на създадения от нацистката партия профсъюз "Сила чрез радост" (какво подходящо наименование!).

 

Месеци по-късно масово започнали да се проявяват симптомите на преумората – остри болки в гърба, в ставите и сухожилията. Отказалите да работят били пращани в трудови лагери или в наказателни подразделения пак по пътищата – но в още по-тежки условия. Скоро министърът на държавното строителство на райха д-р Тод обаче осъзнал, че се строи некачествено – "мобилизираните" не могат да подравняват добре пътните ленти, замисълът за аутобаните към победата започнал да търпи провал. Тогава заложили на по-квалифицираната и по-добре платена работна ръка, а "тотално мобилизираните" оставили за по-общи работи.

 

След войната и след крушението на нацизма десетки хиляди хора започнали да се оплакват от "болестта на лопатата" вследствие на претърпяното по онези строежи. Състоянието им било депресивно, изразявало се в апатия, в отказ от работа, в липса на доверие към какъвто и да било проект.

 

Така заболяването "на лопатата" влязло в историята на медицината, наричат го още заболяване на "счупеното или сломеното доверие". А аутобаните в Западна Германия били построени по-късно най-вече от турски "гастарбайтери", което пък е друга история.

 

Тогава се сетих за работниците, щуращи се с лопати по столичната улица "Граф Игнатиев", и нещо започна да ми просветва.

 

Вярно, "Сила чрез радост" днес, слава Богу, няма.
Ала "сломено доверие" у нас има на поразия, даже за износ.

И това е проблемът.

Източник:https://www.dnevnik.bg/