Гражданско Движение ''ДНЕС''

Новини от „ДНЕС“

Начало / Актуално - Новини от „ДНЕС“ / 10 ноември – ден за ...
10 ноември – ден за равносметка… за радост или тъга?

10 ноември – ден за равносметка… за радост или тъга?



Коментар на Ани Алашка 

10 ноември – една от съдбовните дата за страната ни белязала и предопределила най-новата ни история, а покрай историята и самите нас. Всяка историческа дата провокира размисъл и порив към равносметка – равносметка обществена и лична.

Равносметката на т.нар. преход. Преходът, запечатал в съзнанието ни повече негативи, отколкото позитиви: масовият разпад на традиции, ценности, нравственост, бандитската приватизация, разслоението, довело до 10% богати, 20% кретащи и 70% бедни хора, липсата на справедливост и още и още...

Личната равносметка, естествено, е различна за всеки от нас.

Различна е и за отделните поколения.

По един начин се отразиха промените от 1989 г. на родените до 1965-70 г. – на онези, които вече бяха стартирали професионалното си развитие и имаха възможност да се адаптират към новите политико-икономически условия на база по-богат житейски и професионален опит.

Друга беше съдбата на поколението 1970-1980 г. – онова „междинно поколение“, което беше възпитано и образовано по времето на тоталитаризма, а му се наложи да се реализира в условията на демокрация.

Различна е съдбата на родените 1990-2000 г., които бяха лишени от адекватна родителска грижа (защото родителите им бяха принудени да се грижат за оцеляването си), от адекватно образование и здравеопазване, от възпитаване в ценности, родолюбие и пр., и пр. Това погубено поколение на българския преход практически се бореше само с обстоятелствата – самовъзпитаваше се (доколкото може), самообразоваше се (доколкото може), самоориентираше се в света и като че ли някак помъдря по-бързо от нормалното.

Коренно различно е поколението на родените след 2000 г., които нито страдат от деформациите на тоталитарното минало, нито са усетили неволите на мутренските времена и Виденовата зима. Това е поколението, което не предполага, че някога е съществувал свят без интернет, мобилни телефони и социални мрежи, поколението, което започва „на чисто“ и в което като че ли е надеждата ни за по-добро бъдеще на клетата ни Родина. Това е поколението на пробуждането.

Обществената равносметка е еднаква за всеки българин – и беден, и богат, и здрав, и болен, и работещ, и безработен, и млад, и стар… Обществената равносметка, уви, не е с положителен знак в по-голямата си част. Може би най-големият плюс на новото време е свободата – свободата на изразяване, свободата на самоопределение, свободата на пътуване, свободата да избираш къде да живееш, какво да учиш и т.н., и т.н. Но и тук нещата сякаш зациклиха и в страната ни все повече през последните години се налага цензура, на моменти брутална, която все повече се заменя с автоцензура, а по свободата на словото сме на 109-то място в света.  Та и в тази насока плюсовете като че ли са изчерпани. Следват множество минуси и негативи – минуси в образованието, минуси в здравеопазването, минуси в правосъдието и сигурността, минуси по отношение на социалното неравенство и грижата за уязвимите членове на обществото ни. Минуси, минуси.

Лошото е, че тази свобода се изроди в слободия и оттам дойдоха ред бели, особено свързани с липсата на самодисциплина и уважение към околните, към реда, чистотата, спазването на законите и изобщо на обществените норми (къде писани, къде неписани). Но най-негативното ни "постижение" е смазването на българската култура, на образованието и възпитанието на децата. Улисани да се грижим за елементарното си екзистенциално оцеляване, оставихме цяло поколение да се изгражда "на улицата", попивайки примерите на чалгаджийки и момчета с дебели вратлета.

Мнозина от нас се самоопределиха за загубеното поколение на прехода. Преходът, който още спорим успешен ли е или не е. Преходът, който в края на краищата съсипа хиляди човешки съдби. Неуспешният преход, заради който сме срамно бедни и изостанали като държава и, заради който отговорността е не само на Борисов с неговите 3 нереализирани мандата, а и на всички партии и техните водачи, управлявали от 1990 г. досега!

Не, това не е носталгия по тоталитарното ни минало. Това е обективното състояние на нещата. И това състояние си има точни числови измерения:

  • 1,75 млн. души по-малко, вкл. около 100 хил. официално напуснали страната;
  • 800 хил. души в работоспособна възраст по-малко;
  • 1,2 млн. души по-малко жители на селата и 40 000 души (колкото един средно голям град) повече в София;
  • Раждаемостта у нас постоянно намалява, а смъртността се е увеличила от 12 души на 1000 жители през 1989 г. на 15,3 души на 1000 жители през 2015 г.;
  • Спрямо 1989 г. имаме над 10 пъти по-високи разходи за здравеопазване на глава от населението и двойно повече като процент от БВП, а срещу това – все по-болна нация и все по-зле обслужвани пациенти;
  • При почти същия дял на разходите за образование спрямо БВП (около 4%) имаме 50% по-малко ученици, по-малко и все по-възрастни учители, и все по-некачествена „продукция“ на образователната система;
  • 42% от българските ученици са с незадоволителни резултати на теста PISA по математическа грамотност (почти два пъти по-ниско от средното 22,5%), а почти всеки втори български ученик (41,5%) показва ниски резултати на теста PISA по четивна грамотност, който е два пъти по-ниско постижение от средното (20,1%);
  • Българските ученици (заедно с румънските) са с най-ниско ниво на ICT умения в ЕС - едва 20% от българите придобиват своите ICT умения в училище. Причините за това в голяма степен се коренят в лошата материална база на българските училища - броят стационарни компютри в училищата е доста под средната стойност за Европа – на всеки 11 ученици има по един компютър (при средно за ЕС 5), а лаптопи практически няма. В България на всеки 125 ученици се пада по един преносим компютър, при средно един на 14 в ЕС;
  • България се нарежда на едно от последните места в ЕС по показателя „учене през целия живот“ - едва 2% от населението между 25-64 години участва в различни форми на обучение, при средно 15% за ЕС-28;
  • Обхванатите в ранно детско образование (4-7 г.) в България са 89,3% при средно 95% за ЕС-28;
  • В противоречие с общата тенденция на ЕС, процентът на преждевременно напускане на училище в България се увеличава, като през 2015 г. достига 13,4%;
  • Младежите (15-29 г.), които нито работят, нито учат, у нас са 22,2% през 2015 г. при средно за ЕС-28 14,8%;
  • 61% от ромите (16-24 години) не участват в никаква форма на заетост, образование или обучение. Почти една четвърт от ромските деца на възраст между 7 и 15 г. са извън образователната система. При ромското население делът на неграмотните достига до 13.1% и само 0.3% имат завършено висше образование;
  • България е сред страните в ЕС с най-много съдии на глава от населението и, в същото време – със сравнително най-малко осъдени на 100 000 жители. За сравнение, в България има 30 съдии на 100 000 жители, а в Румъния – 21 съдии, внесените в съда дела у нас на 100 000 жители са 6160, а в Румъния – 9434. И т.н., и т.н. …

Още много факти и числа могат да бъдат поднесени, но от това едва ли ще ни стане по-добре.

Хубавото на равносметките е, че умните хора и нации могат да си извлекат поуки от тях и да превърнат дефекта в ефект, а лимона – в лимонада. Големият въпрос е ние от умните нации ли сме. Защото преди време един вездесъщ премиер и един представител на политическият ни елит направиха констатациите си, че „мат`рялът е лош“ и сме „нация от дебили“? 

Може би и ние като евреите се нуждаем от 40 години път из пустинята, докато намерим обетованата земя, към която се стремим. Дотук сме изминали едва 28. Нужен ни е, обаче, нашият Моисей, който да ни води с разум и упоритост през тежките пустинни условия през гори и планини.

А такива големи надежди и очаквания имахме на 10 ноември 1989-а…