Гражданско Движение ''ДНЕС''

Анализи, коментари и интервюта

Царските имоти: цивилизованият изход e споразумение и закон

Царските имоти: цивилизованият изход e споразумение и закон



Да върнеш имущество на български гражданин, след което с мораториум парламентът да му забрани да се разпорежда с имуществото, като междувременно му го отнемеш, въвличайки съда в своето политическо по същество дело...И всичко това - при действаща Конституция, която провъзгласява частната собственост за неприкосновена. И след това именно поради категоричността на Конституцията и всички европейски норми, защитаващи частната собственост, да се видиш принуден да търсиш излаз от тресавището - юридическо, политическо и морално, в което си се натресъл, създавайки работна група, която "най-сетне да предложи решение".



Това са, с три изречения, действията на българската държава по казуса с реституираните и отново одържавени имоти на царската фамилия към днешна дата - действия, които се очаква да доведат до осъждане от Европейския съд в Страсбург. В понеделник министърът на правосъдието Цецка Цачева оповести решението на работната група, а то е, че изпълнителната власт няма да предприеме нищо, топката е в парламента, който може да създаде специален закон, но правителството няма да инициира такъв. Да си решат депутатите, ако имат воля и съгласие. Това става две седмици след като Министерството на регионалното развитие и благоустройството внесе в съда искане за спиране на две дела - за Врана и за Царска Бистрица. Тъй като молбите за спиране на двете дела са внесени с условие "до произнасяне на работната група", сега те са фактически изтеглени.



До момента държавата е спечелила окончателно на три инстанции спора за чифлика Кричим /през 2012 г./, за къщата в Ситняково /2016/ и за хижата Саръгьол в Рила /2016/. На втора инстанция са спечелени делата за Царска Бистрица и земеделското имение Врана. Без решения все още на първа инстанция са Врана и горите в Рила.


Дотук ни докара политическата демагогия "в защита на държавния и обществен интерес"

 

Областни управители от различни цветове и земеделски служби започнаха реституирането на имотите въз основа на решението на Конституционния съд, взето единодушно през 1998 г., което отмени указа на Държавния съвет от 18 декември 1947 г., който гласи: " Обявяват се за собственост на Народната република България всички движими и недвижими имоти, находящи се на територията на България и принадлежащи на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, лично придобити и наследени". Този указ е бил предшестван от опис на правителството от 1946 г., в който са посочени личните имоти на царската фамилия - 13 на брой, от които наследникът Симеон Сакскобурготски поиска връщане на седем.

 

И коментарът можеше да свърши тук - с простия и презрян въпрос на здравия разум, който пита: ако изброеното в описа недвижимо имущество не е било частна собственост, какво е наложило да бъде одържавявано. Но не може да свърши тук коментарът - простият въпрос бе удавен в най-кресливото политическо лицемерие, което през годините се превърна в ефектно предизборно оръжие на всички политически партии. "Десни" и "леви" подхвърляха на избирателите си стръвта на завист, прерастваща в откровена ненавист към наследника на царете, а и самият той цар от 1943 до 1946 г., че "ще върнат на народа имотите, които му принадлежат". (Само пътем отбелязвам: със спечеления окончателно от държавата царски чифлик Кричим в момента разполага НСО.)

 

Популисткият пробив, който погреба историческите факти и възкреси омразата "по дефиниция"

 

Така през декември 2009г. мнозинството на ГЕРБ по предложение на Яне Янев и с подкрепата на СДС и "Атака" гласува противоконституционния по мнението на всички юристи мораториум, с който забраниха на признатия вече за собственик Симеон Сакскобургготски да се разпорежда с имуществото, като същевременно го задължиха да го поддържа в добро състояние, до приемането на закон. /Спомням си, че тогава Бойко Борисов се спотайваше от журналистите, както и сега/.

Така популизмът с мащабно промиване на мозъците, за което огромна роля изиграха и медиите, постигна разрушителен пробив в масовото съзнание - "дошъл да заграби имотите, които не са негови, а на държавата".



Докато всички други - сини и червени, можеха да си реституират отнетото от техните предци. А всяка различна гледна точка, която се опира на историческите факти и не се вписва в мейнстрийма за "мадридския навлек", бе третирана като царско блюдолизничество. Да бъде ненавиждан или поне нападан в разговор царят заради имотите се превърна в знак на изискан интелектуален вкус. Аргументи не се слушаха.



Здравият разум съвсем отстъпи и пропагандата придоби действия на живо по телевизията, когато самият земеделски министър Мирослав Найденов извика телевизионните камери, за да покажат как той собственоръчно отнася купчината папки в съда, за да възстанови "историческата справедливост", отнемайки горите в Рила. (Пак само пътем ще отбележа: в реституираните от Симеон Сакскобургготски рилски гори не е установена бракониерска и друга незаконна сеч, казаха от МЗ на мой въпрос в началото на годината).



Сред тази атмосфера на властваща пропаганда съдът трябваше да каже независимата си дума



И съдът каза (имам предвид най-вече решението на състава на Върховния касационен съд по делото за чифлика Кричим от 2012, защото това решение предопредели изхода на останалите дела), че интендантството на цивилната листа на царя, което стопанисва и управлява имуществото му, е държавна институция, и следователно имотите, чиито нотариални актове са на името на интендантството, са държавни, а не лични на царете.



Защо съдът не назначи експертиза от историци що е това интендантство на цивилната листа на царя?



Аз нямам отговор. Този въпрос се избягва публично от всички говорители по темата, вероятно защото е неприлично да се пита по решения на съда.



Но има още въпроси: тримата върховни съдии игнорираха всички писмени документи и всички свидетелски показания за собствеността на имотите и за характера на интендантството, представени от страната на наследниците на царската фамилия; включително правилника на интендантството, от който се вижда, че е било гражданска канцелария за управление на царското имущество. Тримата съдии игнорираха и всички въпроси, произтичащи от логиката на действащите в Царство България закони.



(Само някои от въпросите: Защо, ако интендантството е държавен орган, липсва документ за учредяването му; защо не фигурира в никой регистър; защо не са одитирани харчовете му от Сметната палата; защо главният интендант и служителите се назначават от царя без приподписване от министър; защо интендантът може да купува и продава с парите на царя само по упълномощаване от монарха... Над половината от възраженията в касационната жалба изобщо не бяха обсъдени. Съдът се опря основно на това, че интендантството управлява освен личните имоти на царя, също и държавните, които той ползва, а разходите за държавните се поемат от бюджета.)



Така България се оказа единствената държава в света, чийто царе не са имали частна собственост



С изключение на къщата в с. Баня, Карловско, построена от цар Борис III. Въпреки стотиците продавателни записи за покупка на земя край Врана и Кричим от княз Фердинанд в края на 19-ти и началото на 20-ти век, които се намират в Държавния архив. Впрочем всички имоти са построени от княз /след Независимостта цар/ Фердинанд, без къщата в с. Баня.



В историята на Третата българска държава до 1947 г. са правени три описа на всички покрити сгради в България - от три правителства: на Александър Стамболийски /1923/, Андрей Ляпчев /1933/, и от Кимон Георгиев /1947/. И в трите описа имотите на царя, стопанисвани от интендантството, фигурират разделени на частни и държавни. Трябваше да доживее България до днешните си демократични времена, да се родят политици като Яне Янев, Бойко Борисов, Мирослав Найденов и да обявят, че "царските имоти са били винаги държавна собственост, тъй като принадлежали на короната", каквото и да значи това.



Щом съдът е казал, изпълнява се - това означава да има правов ред



Уважението към правовия ред означава да се изпълняват решенията на съда. Но не и да не бъдат коментирани. Вероятно върховните съдии по съвест и убеждение са взели решението си, тъй като са смятали, че така защитават държавния и обществен интерес. Това е моето обяснение за решение №209 по гражданско дело №673/2011 г. на Върховния съд (делото Кричим), - първото решение в полза на държавата.



Има и друго обяснение: по принцип съдебните решения са "крайни", в смисъл категорични, за да се предотврати противоречивата практика. Казано с прости думи: всякакви колебания, всички "може би" и "вероятно", които възникват при обсъждането на доказателствата и в които се отразява безбрежната сложност на всеки казус, накрая съдът е длъжен да неутрализира в кратката категоричност на решението - "съдът потвърждава" или "съдът отменя".



Има обаче и трето:

 

Съдиите не работят във вакуум, а в отровената политизирана среда, която си е казала думата преди тях



Съдиите работят сред прегазено разделение на властите от политическите властници. (Да припомням ли как премиерът Бойко Борисов пристигна - не, връхлетя, във Висшия съдебен съвет да държи назидателна реч, без да го е поканил ВСС; и как върховните управители на съдебната власт дори не го попитаха "кой ви покани, г-н министър-председател", и до днес нямат реакция по скандалната демонстрация, а се хвърлиха да засвидетелстват почит и преклонение? Е, сред тази предадена отвътре независимост на тяхната власт работят съдиите, затова и техните решения могат и трябва да бъдат коментирани...)



Затова и смятам, че най-тежкото поражение, което сагата с царските имоти нанесе, е именно въвличането на съда в игрите по решаването на един по същество историко-политически въпрос. Решението трябваше да бъде политическо от самото начало с приемане на закон за царските имоти, както бе приет законът за реституцията за всички български граждани. Сега, пред задаващия се унизителен изход за българската държава в Страсбург, цивилизованият изход вътре в страната е извънсъдебно споразумение и изготвянето на закон за царските имоти. Защото лишаването от собственост на един български гражданин, докато всички други граждани си реституираха отнетата недвижима собственост, е



пар екселанс дискриминация на основание, че този човек е бил цар



Ако ние като народ сме съгласни с това, значи заслужаваме съдбата си. Разликата между тази дискриминация и болшевишко-класовата е в използваното оръжие - пропагандата е заменила наганта. Чудя се кой ще е този наш юрист, който ще съумее да напише защитното становище на българската държава, ако й бъде поискано от Европейския съд в Страсбург: становище, което ще трябва да обясни логично как така държавата първо връща едни имоти и после ги взима обратно.



Затова споразумението е цивилизованият начин за излаз от тресавището.



И ако то се окаже невъзможно, ще е



заради страха на Борисов от негативната реакция на обработеното обществено мнение и от рекета на коалиционния му партньор



Така разрешаването на казуса най-вероятно отново ще се отложи и накрая ще се произнесе Страсбург. А кашата е забъркана от политиците /осъществено с благословията на Бойко Борисов/ и трябва да бъде изчистена от тях /пак от Бойко Борисов/. Друг разумен изход няма. Народ и държава, които не уважават собствената си история, да не очакват уважение от други.

 

 

Източник: www.dnevnik.bg