Гражданско Движение ''ДНЕС''

Новини от „ДНЕС“

Начало / Актуално - Новини от „ДНЕС“ / Какво ще стане утре?...
Какво ще стане утре? (ОБНОВЕН)

Какво ще стане утре? (ОБНОВЕН)



Виолета Граматикова - българка гражданка, гр.София

 

"Боже мой!

От челна стойка ли гледам

пред мен? Във свят огледален

ли се намирам?

Или, може би, сънувам

кошмарния ден, във който всекидневно

и бавно умирам?!"

 

Това са редове от стихотворението „Неведение“, което Николай Колев-Босия е написал преди 30 години. По времето, когато поетът Петър Манолов започва гладна стачка, като протест срещу иззетите му насила книги от ДС. Протест срещу комунистическата власт.

Колелото се завъртя.

Босия предприе крайна форма на протест. Заложи живота си. За да спаси животи! Да спаси нас. И за да се промени България! ЗАСЛУЖАВАМЕ ЛИ ГО?!

Живот или смърт. Негов е изборът.

А обществото? А ние...?!

Явяваме се като че ли странични наблюдатели. Тихи и незаинтересовани. Вглъбени в собствените си житейски проблеми. В нуждите си. В сметките. В нас  си. Във физическото си оцеляване.

Станахме себични. Егоисти отдавна сме. Вглъбени в себе си, в спокойствието си. Или пък ще кажете, ситуацията, всекидневните ни битови и житейски  борби за всичко ни направиха такива да сме...

Властта и медиите имат интерес точно така да е..., да сме такива!

Но тук не е думата ми за властта...

Къде са ценностите ни? Моралът! Достойнството и човечността, къде останаха те?

Къде по пътя стъпкахме съпричастността, страданието за ближния... Солидарността ни като народ, като общество, защо я изпарихме...?

КЪДЕ ПРОПАДНА ВСИЧКО ТОВА...?! КЪДЕ ГО ИЗГУБИХМЕ...?

ЗАЩО!

Загубихме се!... Най-вероятно в Прехода.

Как стана така, че ние българите оставихме един от нас САМ. Ден след ден да губи битката с Властта, Мафията и Държавата. Битката с живота... ЗАРАДИ НАС. И БЪЛГАРИЯ.

Защо не ни интересува каузата на Босия?

Нима не сме ние тези дето мрем по пътищата. Корупцията с книжките и не само   не ни ли  убива ден след ден. Децата ни не са ли са в смачканите ламарини на колите? Всеки ден не губим ли най-ценното, най-свидното.

И въпреки това - мълчим. Мълчим за всичко. И станахме  съучастници в убийство.

Моите принципи са "чест, достойнство, състрадание". Думи на един умиращ човек.

Не и на Обществото! Не и на нас .

На нас – не ни пука.

Който си има борби и каузи да си ги води. Ние – ще чакаме. Докато можем. Докато може би умрем.

 

"На площада излез разярен!

Дръж се здраво за мен! Аз съм рискът!

Аз съм волята! Бъдният ден!

Ще ти дам песен, сили и злоба.

В идиотския двайсети век

Да убиеш във себе си роба

И да станеш свободен човек!"

 

Това пак са стихове на Босия от преди 30 години.

Времето е спряло за България, за Обществото. Времето не е наше! Отдавна. И ние не сме във времето... Очевидно.

Доказваме го всеки ден, че заслужаваме управниците си и бруталната българска действителност. Заслужаваме си всичко. Но поне да спрем да се вайкаме, да спрем да се оплакваме... ДА СПРЕМ.

А какво ще стане утре?

Босия върви към края си...

Ние също, но не го виждаме още, залутани във всеобщата тъмнина и мрак...

Можем ли да се събудим, хора?