Гражданско Движение ''ДНЕС''

Анализи, коментари и интервюта

Комунистическото ни минало се превърна в бъдеще*

Комунистическото ни минало се превърна в бъдеще*



Колкото повече нови и нови нерешени проблеми изникват при адаптацията ни към европейската политическа култура и правилата на ЕС за разделението на властите и върховенството на закона, толкова по-често се връщам в романтичното и еуфорично начало на прехода, когато наистина си вярвахме, че "комунизмът си отива".

Като депутат в 36-то народното събрание (от 4 ноември 1991 г. до 17 октомври 1994 г.) участвах в работата на две деликатни парламентарни комисии – по образование и наука, и по външна политика. Идвайки в парламента от академичните среди, бях направо потресен, когато видях на живо какво представляват учителките – ортодоксални комунистки и дипломатите от кариерата – съветски възпитаници. Тогава си мислех, че всяко начало е трудно, но когато станем членове на ЕС и НАТО, всички тези "скелети от червения гардероб" ще се радват на заслужен отдих… Каква наивност! Днес учителките комунистки пак са тук и пак са същите, плачат и протестират за по-високи заплати, но продължават да дават частни уроци, без да плащат и един лев данъци. Да не говорим за кариерните дипломати. Много от тях и днес заемат възлови външнополитически постове, след като се оказа, че освен съветски възпитаници, са били и достойни агенти на ДС.

Никога през тези вече толкова далечни 1991-92 г., дори и за миг не съм си и помислял, че 10 години след приемането ни в ЕС ще живеем в абсурдната и уникална от всяка гледна точка "държава на двамата генерали". Държава, представляваща странна смесица от опити за провинциална модернизация и нестанала декомунизация, в чиято "злокобна" политическа атмосфера едва ли не ежедневно се нагнетява огромно напрежение, заредено с разнопосочни енергии на омерзение и отчаяние.

Естествено, не са изчезнали и надеждите за промяна. На пръв поглед те звучат прекрасно, но все по-наивно и идеалистично. И как да бъде по друг начин, след като битката за провеждане на лустрация се води на различни нива вече 30 години, за съжаление неуспешно. Последните безрезултатни опити за приемане на закон за лустрацията бяха в 41-то НС, когато все още имаше ПГ "Синя коалиция". Агентите на ДС не само имат своя "парламентарна група" във всички парламенти след 1989 г., но продължават да пъплят като огромни мутирали хлебарки по върховете на политиката, бизнеса и медиите.

Винаги съм бил убеден, че свободата на словото и правото на информация са най-безспорните завоевания на българската демокрация след 1989 г. Тази свобода, която най-много ни липсваше, като че ли най-бързо се възприе като даденост, която никой вече не може да ни отнеме. Никога не съм си и представял, че сериозната плуралистична политическа журналистика и публицистика ще остане само далечен спомен от първите години на прехода.

Да, всички виждахме и коментирахме обезпокоителните тенденции в натрупването на проблемите със собствеността и политиката на медиите. Медийната среда опростяваше и се профанизираше пред очите ни, но никога не съм очаквал, че отново ще преживеем политико-икономическа симбиоза между власт и медии, както беше при комунизма. Така стигаме до най-важния въпрос, който днес ни вълнува – може ли журналистическото слово да е свободно, ако медиите са зависими политически и икономически? Или, ако става дума за нас, гражданите, въпросът можем да го зададем и по друг начин. Има ли изобщо смисъл свободното ни политическо или гражданско слово, ако няма къде да го кажем или напишем, за да може и някой друг, освен роднини и приятели, да ни чуе или прочете? КОЙ, КОЙ ще ни каже? ТОЙ, разбира се, с перверзната подкрепа, която получи за абсурдния си медиен закон…

Колкото повече нови и нови нерешени проблеми изникват при адаптацията ни към европейската политическа култура и правилата на ЕС за разделението на властите и върховенството на закона, толкова по-често се връщам в романтичното и еуфорично начало на прехода, когато наистина си вярвахме, че "комунизмът си отива".

Като депутат в 36-то народното събрание (от 4 ноември 1991 г. до 17 октомври 1994 г.) участвах в работата на две деликатни парламентарни комисии – по образование и наука, и по външна политика. Идвайки в парламента от академичните среди, бях направо потресен, когато видях на живо какво представляват учителките – ортодоксални комунистки и дипломатите от кариерата – съветски възпитаници. Тогава си мислех, че всяко начало е трудно, но когато станем членове на ЕС и НАТО, всички тези "скелети от червения гардероб" ще се радват на заслужен отдих… Каква наивност! Днес учителките комунистки пак са тук и пак са същите, плачат и протестират за по-високи заплати, но продължават да дават частни уроци, без да плащат и един лев данъци. Да не говорим за кариерните дипломати. Много от тях и днес заемат възлови външнополитически постове, след като се оказа, че освен съветски възпитаници, са били и достойни агенти на ДС.

Никога през тези вече толкова далечни 1991-92 г., дори и за миг не съм си и помислял, че 10

Най-сетне, след 30 годишни космополитни лутания в европейското и глобалното пространство, отново ще намерим и своята „свята“ българска православна идентичност. На Черни връх, в деня на конституирането на новия парламент ще започне строежът на гигантски светещ православен кръст. Той ще бъде построен със средства от еврофондовете и ще се вижда в целите Западни Балкани, дори и в Брюксел.

 

Източник: https://www.actualno.com/