Гражданско Движение ''ДНЕС''

Водещи новини

Начало / Актуално - Водещи новини / Моята религия е Бълг...
Моята религия е България

Моята религия е България



Д-р Силвия Сиракова-Гвозден, водеща на предаването „Исторически графити“ по ВТК

– Разкажи нещо за себе си на нашите читатели!
– Аз бях средностатистическо дете от 70-те и 80-те години. Имах щастието да отрасна в среда, в която думата духовност беше наситена със съдържание. Баща ми, който също беше историк, от най-ранна детска възраст провокираше въображението ми с разкази от българската, византийската и римската  история. Отраснах по разкопките на римски градове и игрите ми бяха свързани с фантазии за тези далечни времена и хора. „Гръцки легенди и митове“ беше настолната ми книга вместо обичайните детски приказки. Но не само заради историята съм благодарна на баща ми, а и заради безграничната обич и пиетет към България, на които ме научи. Наследството, което ми остави, беше една религия – да бъда българка. България се нарича моята религия и сега. Като дете аз се учех да чета с „Епопея на забравените“ и със стиховете на Ботев, Яворов, Смирненски. Той направи от мен горда българка и аз живея с усещането за сигурност, защото корените ми са здраво побити в тази свещена земя и зад мен има 13 века история.
Сега като размислям – аз съм един щастлив човек – сбъдна ми се детската мечта да завърша археология. Никога не съм си представяла, че мога да уча друго. Първо, бакалавърска и магистърска, а веднага след това и докторска степен. Темата на дисертацията ми беше свързана с архитектурата в римските провинции Тракия и Македония. Превратностите на съдбата ме предизвикаха да започна да се занимавам с журналистика. Първоначално темата ми беше „Балкани“ и „Балканска сигурност“…, но това е една друга история… Вярвам във фаталността на някои срещи и това, че някои хора са изпратени да ти бъдат учители в живота и срещата с тях те стъписва, но дава нови страхотни уроци. Такива срещи съм имала няколко и благодаря на Бог, че ме е срещнал с тези така ценни за мен хора. Такава среща беше едно от първите ми интервюта. Имах късмета да се докосна до Антон Дончев и до мъдростта му. Тогава чрез една притча за Климент Охридски и дъбовете  той ми дообясни смисъла на човешкия живот, който всъщност е една персонална история. 
Академик Дончев ми помогна да проумея, че каквото и да прави човек – трябва да мисли в перспектива, но не само от перспективата на собствената си камбанария, а мащабно, за тези, които ще дойдат след нас. Точно така са расъждавали големите умове в историята. Не са живеели с идеята, че всичко започва и свършва с тях, а че всичко е надграждане и отговорност.

s-robova

– Как избираш темите и събеседниците си?
– Темите за предаванията избирам по няколко начина. Някои теми си идват сами с датата – годишнини, чествания. Други, като тази за последното ми предаване за раннохристиянската базилика в Сандански, ме провокират, след като прочета дадена информация. А други теми като тази за Апостола са вечни теми в съзнанието ми. Теми, на които се връщам и ще се връщам, докато дишам. Например от известно време съм се „запалила“ по образа на полковник Дрангов. От няколко месеца се ровя и събирам и гледам всичко за него и обмисляме направата на сериозен документален филм за този национален герой, на който всеки българин трябва да е благодарен, а всеки български офицер дължи алфата и омегата на кодекса за честта на офицера. Може би постъпвам като щраус и заривам главата си в пясъка на историята, защото днес липсват такива хора, може биу защото се нагледах на измислени герои… А събеседниците си избирам много сериозно и задълбочено и търся най- добрите коментатори по съответната тема. Мразя повърхностното отношение към каквото и да било в живота – или не го прави изобщо, или го проучи задълбочено и го направи, както трябва. Мисля, че точно дълбочината липсва много на съвременния човек. Хората някога са били много по-задълбочени, многопластови… Днес всеки се плъзга по повърхността. Не харесвам и подхода на някои учени, които са повече „лица от медиите“, отколкото хора, творящи наука. Всяко откритие в науката е постамент, стъпало за прогреса и „кухите“ само ефектни псевдооткрития някак си не носят нищо. Истинската наука не може да „стъпи“ върху тях. Запазила съм рефлекса си на учен. Именно заради това се стремя към доказани сериозни учени като събеседници и стъпвам само на доказани факти от историята. Доказани не само по емпиричен, а и по документален път. Това е отново в потвърждение на кредото ми, че дължим истината и че хората не трябва да се „подхлъзват по повърхността“. Медиите трябва да формират съзнания, не да подвеждат с лъжи. За съжаление много колеги не осъзнават тази отговорност.

– Кое ти е любимото предаване?
– Нямам, всяко ново предаване ми е любимо, защото темата, в която съм се задълбала, ме е завладяла максимално до финала на неговото изготвяне. Съжалявам, че нямаме възможностите на големите „Дискавари“ и „Хистъри“ за да се „развихря“ максимално, но гарантирам, че това, което правим, е истина.

– Често ходиш в Македония, защо?
– Някога старите хора казваха „Боли ме Макята“, „Боли ме Македония“. Аз нямам никаква родова връзка с тези български територии и подбудите ми са изцяло патриотични, но и мен ме боли Македония! Тази свещена земя, напоена с толкова българска кръв. Кръв, проиграна, не дори непроиграна, а неглижирана, пренебрегната от българските политици, които принизиха славните победи на Българската армия. Да, имам специално отношение към мъченицата Македония. За мен Македония е по-малката сестра на България и България трябва да се грижи за нея като малко, прохождащо дете, което допуска грешки в развитието си. Македония е една свещена българска земя, която аз не деля по никъкъв начин от сегашните български територии. Но, както казах – Балканите са ми любима тема. Аз обожавам Балканите. Обожавам балканците. Вярвам в „хомо балканикус“ и в неговата безкрайна адаптивност, възможност за оцеляване. На Балканите трябва много бързо да преодолеем нашите „филии” и „фобии“, населяващи умовете ни, защото те са ретроградни и наследство от вече мъртви пропаганди. Вярвам, че Балканите през последните 150 години умишлено са превърнати в „буре с барут“, защото иначе биха имали огромен потенциал, ако бъдат оставени сами на себе си. Това не е наивна вяра в „теория на световната конспирация“, а подплатено с факти верою – примерно ролята на Австро-Унгария в Сръбско-българската война и т.н.

– Беше ми казала, че в Сандански сте открили нещо много интересно?
– Отидохме с екипа в Сандански да заснемем предаване за ранното християнство и невероятната раннохристиянска базилика там и по пътя на връщане за София се отбихме в с. Левуново, където знаехме, че има чешма, построена през 1916 година. Чешмата се оказа много внушителна и докато операторът ни я заснемаше, се заговорихме с младежите от селото, които ни разказаха, че и чешмата, и местната църква са построени от войниците от Втора българска армия през 1916 г. Селото беше сковано от студ и много трудно с общите усилия на оператора и шофьора успяхме да открием ключовете за църквата и библиотекарката, но усилието си заслужаваше. Когато влязохме в църквата Св. Георги Победоносец, останахме без дъх. Целите стени на мраморни плочи бяха изписани с имената на загиналите офицерите и войниците от Втора българска армия, между които ни показаха и безценното име на поета Димчо Дебелянов. Чухме невероятни разкази за присъствието на генерал Георги Тодоров и командваната от него Втора българска армия, за пленническия лагер, който се е намирал в селото, за първото в България военно летище. В този най-студен ден, който случихме, в това забравено от Бог село открихме толкова история за чест и вяра в Бог и Отечеството!  Тук трябва да кажа и няколко думи за екипа, с който реализираме тези предавания. И с продуцента Стефка Калева, и оператора Борислав Василев, и режисьора по монтажа Мариана Пенчева,  и шофьора ни Светослав Поповянски сме съмишленици в правенето на тези предавания не само по служебно задължение. Всички дават идеи и наистина екипът, който формирахме, е страхотен. Ние сме истински тим и правенето на всяка тема е удоволствие. Постоянните командировки по пътищата на България и Балканите ни сплотиха, направиха ни приятели и вече се разбираме само с поглед. 

– Започваш ново предаване?
– Да, то се нарича „Незнайните“. То е някак си естествено продължение на „Исторически графити“, защото отново ще се занимава с историческата памет, но този път само с паметта за загиналите български воини. Ще издам малко от кухнята на предаването, което също е безкрайно интересно предизвикателство. Заснели сме вече 4 паметника, които сами по себе си са уникални, защото става въпрос за човешки съдби, която всяка сама по себе си е единствена. Ще представим в началото първия войнишки паметник в България, взривения паметник на полковник Каварналиев, паметника на първия загинал офицер от Сръбско-българската война и т.н. Искам да споделя с вашите читатели и едно мое наблюдение от многобройните ни командировки по исторически светини. 

– Казвай!
– При обиколките се срещаме с невероятна българщина. Има все още невероятни българи. Тези хора се борят с недоимъка, с безработицата, с атмосферните условия в някои случай, но са по-българи от нас, живеещите в центъра на София, именно защото така е трудно да си българин. За тях няма паради, няма официални тържества и годишнини. Те кротко и тихо отстояват българщината и ни докарват до сълзи от респект пред родолюбието им и тихия си патриотизъм. Невероятна за мен е и всяка среща с ветераните. Тези хора са вселени. Жива история. Всяка тяхна дума, жест, черта на лицето, очи, ръце – трябва да останат запечатани за тези след нас. Постоянно повтарям на оператора ни „Снимай очите!“ Това за един историк е докосване до живата история, а за съвременния човек  е среща с реални герои. Длъжници сме на ветераните!

– Какво на теб като историк ти се струва, че липсва в момента на българина?
– Най-големият проблем днес на България е липсата на Национална доктрина. Цел! Точно заради това се случва това с училищните програми, с чалгата, с оскотяването. Липсва Духът за постигане на национална цел. Липсва това, което е обединявало българите в навечерието на Балканските, Първата и Втората световна война. Хора, заминали на гурбет в Америка, студенти  от цял свят вкупом са тръгнали да се връщат в България, за да осъществят националния идеал. Моят дядо е бил в Америка и се е върнал. Никой не го е карал насила. За него това е било просто и ясно, че трябва да го направи. Този подем на духа ни липсва днес. Макар че както казах – българщината я има и в най-затънтените краища на родината. Тези хора трябва да видят, че държавата не е мащеха! Не, че съм любител на Гьобелс, но той е казал нещо вярно, което с пълна сила важи и днес: „Премахни на един народ историята и след едно поколение той се превръща в тълпа, а след още едно поколение можеш да ги управляваш като стадо.“ Бих добавила и литературата. И е много страшно това, което се случва сега в българската просвета с премахването от учебния материал на автори като Захари Стоянов, Смирненски, Вапцаров, Алеко… Без „Записки по българските въстания“?! Без „неправилни личности“ като Бенковски и трагедии като Баташкото клане, така ли? Не може да го допуснем! Националният идеал трябва да се фомулира от държавата и да следваме пътя му и в образованието, и във вътрешната, и външната политика, защото в момента народът в нашата България е като ослепените воини на Самуил, а те са били привилегировани, защото е имало по един с по едно око на 100 човека. Ние без национална доктрина за просперитет на нацията ни сме всичките слепци, чакащи нещо си – дали Годо или Второто пришествие…  Трябва ни връщане към националните идеали! Трябва ни ПРОГЛЕЖДАНЕ!

 



50618