Гражданско Движение ''ДНЕС''

Анализи, коментари и интервюта

Недялко Йорданов: Мили българчета мои… Тръгвате ли? Жалко...

Недялко Йорданов: Мили българчета мои… Тръгвате ли? Жалко...



Поезията е преди всичко споделяне, а не просто масаж на душата, казва поетът

Първото ми стихотворение се казваше „Дренчо Мушморока“, бях 7-годишен, споделя той. Наближавам 80, не се чувствам стар. Чудя се на себе си възможно ли е толкова много да съм живял, а гледам на света с 16-годишни очи

Недялко Йорданов, поет и драматург, в интервю за седмичното публицистично предаване „Метроном“ на Радио „Фокус“.

 

- В тоз политически хаос

един се е скрил като щраус,

друг е размахал юмруци,

за да разчиства боклуци.

Трети е тръгнал да тропа

на портата на Европа,

а пък четвърти продава

бедната наша държава“.

 

Не, няма да си говорим за политика. Това е част от текста на песента „Бог да пази България“ и сигурно вече се досещате, кой ни е на гости. Отново си крадем малко време за красивото, за важното и за българското. Ще си говорим за поезия и музика, за изкуство. Малко бягство от ежедневието, от политическите скандали и битовите сметки. За поезията в неромантичното ни съвремие и намираме ли утеха в изкуството? Приятно ми е да посрещна в студиото Недялко Йорданов – големият поет и драматург, режисьор, носител на награда „Златен Орфей“ за цялостно творчество през 1997. Произведенията му са превеждани на различни езици, сред които руски, полски, немски. Добър ден и добре дошли в студиото ни.

 

- Добър ден. Каква е тази страхотна реклама?

 

- Любим поет сте.

 

- Интересно е да ви кажа, че това, което прочетохте от „Бог да пази България“ е писано преди 28 години. Ужас. Толкова години са минали и не знам – това е някак си много тъжно. Аз много отдавна не бях се връщал към тази песен и сега във вашите уста така като я чух отстрани, наистина ми стана много особено. Как може така да не сме мръднали, даже обратното. Но няма да говорим за политика, нали?

 

- Добре. Няма да говорим за политика. Виждате ли прилики с днешната политическа или обществена обстановка?

 

- Много интересно – вчера се зачетох в един мой дневник, писан през 1991 година. Значи толкова – 28 години. И ми стана едно такова тягостно, особено, странно, защото това беше много неопределено време. Страшно много бяхме разделени на две – на сини и червени. Ние тогава се опитвахме – помня с д-р Петър Герклиев и нашата организация – да направим политически център между червените и сините, да опитаме, макар че ни разпънаха на кръст, но си казахме дясната ръка да е хваната за сините, лявата да е хваната за червените и така да ги съберем, да се обединим. Много разделена беше тогава нацията. Но и сега, макар че не е така яростно, но някак си не сме единни.

 

Трябва да се случи нещо, някакво голямо събитие, за да се обединим. Спомням си миналата година, когато Гришо спечели турнира и целуна корта, аз написах едно стихотворение, което се казваше „Момчето“. Пуснах го във Фейсбук и не очаквах такъв ефект. Аз винаги, всяка сутрин пускам стихотворения там. Но тогава останах изненадан, защото за нула време го бяха лайкнали някъде към 5000 души. И след това вече продължиха нататък и така не знам колко се събраха и получих много.

 

Което показва, че има нещо, което може да ни обедини, да бъдем някак си заедно, защото се смаляваме страшно много. Много ми е мъчно от това.

 

- Има сякаш светлина. Продължавам с цитатите: „Всеки в днешните кризи

пази и двете си ризи.

 

Господи, кой ни наказа

с толкова дива омраза?“

 

- Това е същото стихотворение. Обаче знаете ли какво, за да бъдем – то няма начин да избягаме от днешния ден и от това, което ни заобикаля, макар че аз последните години някак си се отдадох на други мисли. Случиха ми се разни премеждия – почнах да се замислям за живота въобще, за смъртта, за това колко ми остава и че има много по-важни неща от тези дребни отнесени към Космоса проблеми. Но тъй като любимата ми, първородната ми внучка Тамара вече втора година учи в Англия, през вечер разговаряме по Скайп на екранчето и тъй като толкова много българи и българчета отидоха в чужбина и кой знае дали ще се върнат, аз се тревожа и за нея. Може да и хареса, може да остане, знам ли. И затова бях написал стихотворение, което се казва „На изпроводяк“ – и ако нямате нищо против, бих ви го прочел.

 

- Разбира се.

 

- Тръгвате си, мили мои… Зная… Безвъзвратно.

Значи твърдо сте решили… Никакво обратно…

Майка ви съвсем не плаче, даже ви се радва…

Малка капчица в окото само се прокрадва.

 

Там отивате, където няма да сте гладни…

Господарите ви чакат… Точни и изрядни…

Ще започнете веднага… Сигурно начало…

Евтино ще продадете ум, душа и тяло…

 

Всичко там е подредено… На отчет се води…

Там изобщо не познават Кирил и Методий…

По лицата им не виждаш радости и скърби.

Те и досега ни бъркат с гърци и със сърби.

 

Българчета, мили мои… Моми и ергени…

Много скоро някой Момък там ще се ожени.

И Мома ще си намери мъж богат на сметка.

Българката е красива… Истинска плеймейтка.

 

Ще живеете нормално… Триетажна къща…

И басейн със спа салон… Е, как да ви се връща

В тази бедна, Черноморска, никаква Родина,

Във която брадва пее в Рила и Пирина.

 

Мляко българско децата първом ще засучат,

ала български език те няма да научат.

Но ще им е интересно как се меси хляба,

за три дена пак на гости на дядо и баба.

 

Но ще минат… и ще минат… не много години.

И ще се споминат тука близките роднини.

И ще продадете всичко… Процедура бърза.

И с родината ни нищо няма да ви свързва.

 

Да не мислите, че Нея я интересува…

Сеща се когато трябва пак да се гласува.

Мили българчета мои… Тръгвате ли? Жалко.

Как да кажа – потърпете поне още малко?

 

 

- Тъжно.

 

- Там е такова. Не знам.

 

- Любопитна част от биографията ви е, че сте били учител една година?

 

- Да, бях.

 

- И съвсем в контекста на младите – как да ги задържаме в България и струва ли си?

 

- Как – ами то стана някак си не бих казал точно мода, някаква инерция, когато завършат тук – говоря за тези интелигентните българчета от интелигентни семейства, да отидеш да учиш в чужбина. По-престижно се смята някак си. Пък аз съм си завършил специалност „Българска филология“ в Софийския университет при страхотни професори. Много ми се искаше и моята внучка да учи тук, но тя е особена такава и записа безумна специалност – 12 души от цял свят са – „Криминология и компютърни“. Такава една авантюристка. Тук няма такава специалност. И все си мислех, че ще съжалява, ще се върне, но тя е упорита. Казала си е – това е положението. Та какво да ви кажа, не знам. Въпросът е иначе да не говорим за тези, които отиват да си търсят прехраната – там е вече съвсем друго. Наистина някои отиват временно, други – завинаги. Аз доколкото слушам изчисленията – 7 милиона сме тук, 2 милиона са вън.

 

- Не сме ли и по-малко даже?

 

- Да.

 

- Предлагам да развеселим малко обстановката.

 

- Хайде.

 

- Да чуем една ваша песен и какво ни е подготвил тонрежисьорът.

 

- „Полковник Стоянов“ е това.

 

- Имахте рецитал по новата книга „Сребърна любов“. С какви емоции се връщате?

 

- Това е една уникална книга. Не знам дали е имало такава и дали ще има. Съдържа 125 нови стихотворения, писани в продължение на 11 месеца. И стана така, че аз преживях някакви премеждия и си казах, че нямам вече време за губене и трябва от ранни зори до късна вечер да кажа всичко, което мога да кажа още. Така всяка сутрин се събуждах, пишех по едно стихотворение и пусках във „Фейсбук“. Половин година преди това излезе първата част на „Сребърна любов“, тя се казва „67 сутрини“. Тук се събраха наистина 125 стихотворения.

 

Интернет е велико откритие, аз не мога да си представя вече живота без него, защото когато напиша една книга и тя отиде в книжарницата, нямам обратната връзка, не знаеш какво мисли читателят. А така пускаш стихотворението и веднага получаваш мнението. Аз имам 3 страници в социалната мрежа „Фейсбук“, някъде над 30-40 хиляди души могат да прочетат това, което пускам, и мога да науча мнението им.

 

Освен това тази книга я написах, защото изпитвах необходимост да споделям с някого, а поезията е преди всичко споделяне. Тя не е просто масаж на душата, това е необходимост да кажеш нещо, да споделиш това, което имаш и да видиш отсрещният какво ще каже. По този начин интернет ни спаси от самотата.

 

- Къде е поезията, изкуството в днешното неромантично съвремие с всичко, което се случва? Ето, ние сега говорихме за морбили, за политическите страсти, скандали, дебати. Намираме ли утеха в поезията днес?

 

- Този, който не е вътре в това, което ви казвам, си казва – каква поезия, глупости, на кого му е до нея? Всъщност в момента има голям поетически бум, наистина. Например има един сайт в интернет, който се казва „Хулите“. Това е художествена литература. 30 000 души има в този сайт, 30 000 души пишат стихотворения. От тях да кажем 40-50 са наистина поети, но няма значение. Другите изпитват необходимост да я напишат, да си излеят душата и да се свържат с другия. Има изключително интересни в момента поети и поетеси. Тъй като аз правех преди време за един вестник цяла страница със съвременни български първо поетеси, после поети, мога да изброя няколко имена на изключително интересни поетеси. Яна Кременска от Враца например, Даниела Дечева от Панагюрище, Мария Донева от Стара Загора, Ники Комедвенска от Сливен, Красимира Макавеева от София. Изключително интересни поетеси. И те стават все по-популярни. Мъжете са по-малко, признавам си наистина, но има наистина поетически бум. Това е важно.

 

- Каква трибуна получават тези млади таланти? Преди време си бяхме говорили отново в „Метроном“ за поезия, след това звънна наш слушател от морето, от Варна мисля, че се обади и каза: знаете ли, на места не приемат, не ни дават възможност да участваме в различни конкурси.“ Какво получават младите таланти сега, за да се развиват, да показват таланта си?

 

- Не знам какво получават. Цялата работа е, че всеки е оставен на самотек. Сам трябва да пробива. И наистина пробивът става чрез интернет в момента, няма как иначе. Сега Съюзът на българските писатели не е това, което беше. Тогава имаше и кабинет на младия писател, трябваше да кандидатстваш, да влезеш в него, издадеш ли книга, вече си писател. Сега всеки може да издаде, стига да има пари да си плати. Преди, хайде сега да не идеализирам, но това е фактът – с хонорара от една малка, тъничка книжка поезия, която си издал, ти можеш да живееш половин година.

 

- Преди колко години например?

 

- Моята първа книжка излезе през 1963 година, много преди да се родите, бях съвсем млад учител в Малко Търново. „Всичко ще изпитам“ се казваше. Отзад на книжката имаше една снимчица на младо момченце, където пишеше, че съм учител в Малко Търново. Изведнъж пощата на града беше залята от писма на влюбени ученички, защото в книгата имаше само любовни стихотворения. А сега, за да издадеш книга, трябва да си платиш и след това няма как да я разпространиш. И затова единственият изход е да пишеш, да публикуваш в интернет и да получиш съответно оценката. И затова казвам, че интернет е голяма работа.

 

- Вие започвате като учител, след това издавате книга. Откъде тази любов към поезията, към драматургията?

 

- Аз още от 6-7 годишен пиша стихове. Това идва от баща ми. На 7 години останах сирак, той почина на 34-годишна възраст, пишеше стихове. А майка ми ме учеше да рецитирам. Бях 5-6 годишен, когато рецитирах Вапцаров, Валери Петров. Пишех стихотворения. Първото ми се казваше „Дренчо Мушморока“, бях 7-годишен.

 

- Спомняте ли си нещо от него?

 

- Помня, разбира се. Учителката ме извика и ми каза: Дечко, (казваха ми Дечко от Недялко –беше умалителната форма) ти знаеш, че в нашия клас има един Наско, не слуша, слаб ученик. Правим сега стенвестник“.

 

Стенвестник – на стената се слага един картон и се пишат разни неща. „И ти за този стенвестник трябва да напишеш едно стихотворение, в което да разобличиш Наско“. И аз се прибрах вкъщи с тази мисия, че трябва да го разоблича. Обаче в моето детско сърчице се е промъкнало някакво съмнение – защо сега Наско, то добро момче, хайде сега има двойки, голяма работа. Как да го разоблича? Но, от друга страна, имам поръчение от учителката. И се измъкнах много хитро. Значи не Наско, а за един измислен Дренчо. И стихотворението се казва „Дренчо Мушморока“. И беше такова: „Дренчо Мушморока, с пет двойки за срока. Всеки ден заради тях той яде пердах. Вдигнат го да кажат колко е пет и пет, а пък той зяпа един самолет“. Това беше стихотворението. Занесох го на учителката, обаче тя каза: „Виж какво, щом пишеш за някакъв си Дренчо, ти трябва да покажеш как организацията „Чавдарче“ превъзпитава Дренчо“. С първото си стихотворение направих първия компромис. Дописах го по следния начин: „Но Дренчо се записа чавдарче и стана наше другарче и добро чавдарче. Дренчо си поправи двойките за срока, вече никой не му казва Дренчо Мушморока“. Оттам нататък винаги, цял живот съм писал не знам колко книги, някъде към 80 вече станаха – стихотворения, спомени, мемоари, пиеси, един роман даже написах, какво ли не. Имам още толкова много планове, но нямам време.

 

- Пожелаваме ви време. Енергията я имате, време. Аз продължавам с цитат от нещо. Пишете много за любов, но и за България.

До днес не съм ти казвал… А много те обичам.

И въпреки… Безкрайно… От малък… Все така…

И точно за това, че паднала си ничком.

И тялото ти тъпчат чуждите крака.

Все някога ще дойде за теб по-друго време.

Било е и по-тежко… Болеше… Издържа.

Кой знамето ти славно могъл би да отнеме.

Кой името ти древно затрупал би с лъжа.

Това е част от „България“. С много топлота говорите, пишете за България. Какво е Родината за вас?

 

- Трябва да ви призная, че преди т.нар. 10 ноември не бях написал нито ред за България, защото това беше някаква такава конюнктурна тема – да пишеш на патриотична тематика. Аз винаги съм бил някак си различен, против конюнктурата, и ми беше неудобно и тъпо да пиша за България, когато толкова много се пише за нея. Когато дойде новото време и видях колко странни и жестоки неща стават с България, стана една от темите ми. Аз имам много стихотворения, написани за нея. Даже мога да ви прочета най-последното стихотворение, което написах сега, на 4 март, след като гледах парада на 3 март. Казва се „Българийо, една едничка“.

 

Наслушах се на думи умни,

Нагледах се на кадри пищни,

Едни и същи, все тъй шумни,

Изтъркани, многогодишни.

 

Парад, войничета в строя

И марш синхронни като кукли.

Любима моя, малка моя…

Къде си всъщност, там ли, тук ли?

 

Щастлива ли си днес? Едва ли.

Защо е тъжно, мили Боже?

И президент, и генерали,

И премиер, министри тоже.

 

А там, в дъното – народът…

Е зад преградата, кибича.

На изхода или на входа,

Не знае сам, че те обича.

 

Години, толкова познато,

Ту се ядосва, ту се вайка,

Обича те неосъзнато,

Тъй както се обича майка.

 

Българийо, една едничка,

Дай знак дали си уморена.

Дали не си съвсем самичка

На тази европейска сцена?

 

Как търпеливо се стараеш

И изпълняваш своята роля.

Красавице, и днес играеш…

Послушно, не по своя воля.

 

Такава ти била съдбата…

Друг вместо тебе да решава.

Интрига, толкова позната.

Обичам те, макар такава нещастна,

унизена, бедна, но жилава и издръжлива.

Ти, наша първа и последна,

И жива още! Жива, жива!

 

- Хубаво е. Какво ви е дала и какво ви е взела България?

 

- Всичко ми е дала. Аз не мога да си представя, че бих могъл някъде другаде да отида. Бил съм в толкова много страни, на третия ден вече искам да се върна. Ей такъв съм някак си и така трябва да бъде, според мен. Не мога да стоя повече. Помня в края на 70-те години бях поканен на постановка в Полша, поставих там една моя пиеса – „Развод по български“. Щях да се разболея, защото 40 и колко дена репетиции. На всеки 10 дена взимах самолета, прибирах се, стоях пак и така. Абсурд е. Никога не съм се откъсвал от България за повече от 10 дена с прекъсвания. Но това е, не мога. И така трябва да бъде. Аз имам много приятели, които живеят в чужбина. Пишат ми. Много им е мъчно за България. Нямат достатъчно средства често да си идват, но само мислят за страната и четат всичко, което става тук, интересуват се. Не са забравили, че са българи.

 

- Какво искате да й дадете?

 

- Ох, какво искам да й дам? Аз специално нищо не мога да дам, освен ако са интересни и полезни нещата, които пиша. Но там е работата, че аз си ги пиша за себе си, като вътрешна необходимост, и ако те са нужни и на другите, прекрасно. Иначе могат да си останат само за мен. Никога не съм писал за много хора, не съм от тези гръмогласни поети, които се изправят на някаква трибуна и говорят от нея. Не мога. Аз си пиша това, което ме вълнува. И ако то вълнува и другите, чудесно.

 

- Очевидно го прави.

 

- Да, струва ми се, че все пак имам някакви допирни точки, защото и аз съм съвременник. Освен това, макар че вече наближавам 80, не се чувствам стар. Чудя се на себе си възможно ли е толкова много да съм живял, а гледам на света с 16-годишни очи? Продължавам така да гледам. Странна работа е това. Времето, възрастта, старостта, годините, все повече се замислям и за смисъла на живота, и за това какво ще бъде после, ще го има ли или не? Ето това ми е странно – една тема, която много ме вълнува. И понеже почнахме стихотворения, мога да ви прочета последното от тази книга „Сребърна любов“, което се казва „Огледалото“. Това е последното – когато човек застане пред огледалото какво си мисли.

 

Не, това не съм аз. Не съм този пред мен в огледалото.

И лицето е друго, и ръцете… И, Господи, тялото!

Бях престанал отдавна да гледам, но то ме издебна.

За какво ми е таз достоверност, така непотребна?

 

Нали всъщност душата, душата ми всъщност е същата.

Както толкова време една си е съща и къщата.

И картините, книгите, снимките, шкафа, бюрото…

И онази мастилница стара, и в нея перото.

 

А си мислех по принцип, че никога не ме е еня

от това, че човешката външност все пак се променя.

Нали ти си ти, не си друг, пък и въпреки дните,

непроменяем остава цветът на очите.

 

А очите ти гледат еднакво, 16-годишно.

Всичко друго е маска, фасада, не страдай излишно.

Няма смисъл да мислиш за бръчки, за стави, за кости.

Приеми тази тъпа легенда, че всички сме гости.

 

Не приемам! Това огледало веднага ще счупя!

Ще го счупя, но после ще трябва май друго да купя.

 

- Какво ви вдъхновява?

- Ами ето сега например аз написах една пиеса. 10 години не бях писал и си казах, че няма да го правя повече, достатъчно. Аз имам 20 и няколко пиеси, играни в много държави, много театри. И си казах: стига вече. И тогава написах мемоари четири тома, да си разкажа живота. Но миналогодишният месец юни се събра нашият випуск, ние се събираме всяка година вече, смятайте, 1957 година. И сега сме 70 и толкова годишни, и се събрахме пак. Изведнъж само за една година някаква идиотска промяна – повечето дойдоха с бастунчета и накуцвайки, аз самият също. И ми много особено. И си казах: Боже Господи, тук в това наше малко общество е събран целият човешки живот – и детството, и младостта, и живота, и старостта, и смъртта, която предстои. И написах една пиеса, която се казва „Каквото – такова“, в която има 8 души – 4 жени и 4 мъже старци, дошли, събрали се. Тяхната 95-годишна класна, която е още жива, и едно по-младо момиче, и едно по-младо момче. Общо 11 са действащите лица. Написах тази пиеса. Народният театър поиска да репетирам и април месец ще започнем. Взел съм само артисти и актриси, които отдавна са пенсионирани. Те са били имена, да кажем например от сорта на Емилия Радева, на Жоржета Чакърова, на Мария Статулова, Валя Гиндева, Павел Попандов, Любо Младенов и т.н., да не изброявам всичките. Това са все такива актьори, които са пенсионери, които навремето бяха звезди и са малко позабравени. И трябва да ви кажа, че всички много се ентусиазираха. Събрахме се веднъж в Народния театър, прочетох им пиесата и много се запалиха. Но тъй като са вече стари хора, решихме малко да се затопли времето и тогава да започнат репетициите. Така че април месец ще започнат. Това е нещото, което сега очаквам и ме занимава – да излезе тази пиеса – „Каквото – такова“.

- През април отново ще ви поканим да ни разкажете как протичат репетициите. Благодарим ви за това участие.

- Благодаря и аз.

 

 Източник: http://epicenter.bg/

 

ВИЖТЕ ДРУГИ СТАТИИ, КОМЕНТАРИ И ПОЗИЦИИ ПО ТЕМАТА:

Заедно със Слави и неговата едноименна песен..., този път наистина да вземем да изхвърлим боклука!

Две години след Референдума: България ПОМНИ...! България иска своята СВОБОДА! Слави, време е за концерт..., този път на жълтите павета!

Още гориво... за властта! А ние… на улицата!

ХАСКОВО е на улицата! Блокираха АМ Тракия! Хиляди са на протест и днес! >> ВИЖТЕ ВИДЕО >> Протестиращите изминаха 11 км пеша в студа, минаха втората блокада на жандармерията и блокираха АМ Тракия

Тъжно е..., че мълчат за протестите в северната ни съседка. А и ние мълчим...

 

 




92473