Гражданско Движение ''ДНЕС''

Новини от „ДНЕС“

Начало / Актуално - Новини от „ДНЕС“ / Съдбата на Тракийци...
Съдбата на Тракийци

Съдбата на Тракийци



Съдбата на Тракийци

Позиция на д-р Силвия Сиракова–Гвозден, историк - София 

Близо 1.5 милиона наши съвременници са наследници на тракийски бежанци след събитията от 1913 г.! Геноцидът над тракийци се извършва преди 105 години, но не всички жертви са опяти и справедливостта не е възстановена. Мащабите, използваните средства и системността на унищожението отговарят на всички характеристики на престъпното деяние: ГЕНОЦИД.

По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи  сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска. Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия.

Походът на турските сили  на запад от Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко, повечето живеят по околните села. Турците ги нападат с дивашка злоба. След 20 юли подлагат населението на истински погром.

Най-много пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от  1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа.

В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст.

В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено  и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар.

Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избитите са десетки  българи, а селото изгорено.

Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия. Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60  жители на село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на  манастирци. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар. Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л. Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители. Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.

Насилие, издевателства, кръв...

Днес наследници на тракийци членуват в над 350 съюза в цяла България.

Няма да крия, че съм пристрастна към тази българска рана, наречена „Тракийски въпрос”, защото съм наследник на една такава прокудена християнска фамилия от Лозенград - Кърк Лалели.

В моето семейство още се помни и разказва за онази ужасна нощ на 1913 година, когато виковете на жени, деца и старци разцепват нощната тишина. Жени бягат ужасени по улиците, незнаейки накъде да тръгнат. Изгубени деца пищят и търсят родителите си. От отсрещната, също християнска махала се виждат кълбета дим и езиците на огъня. Горят къщите... Паниката, че това ще се случи и при нас е повсеместна. Във всяка къща се свиват бохчи с най- ценното и цялата челяд, заедно със старците хукват на север. Същото се случва и в нашата къща. Моят прапрадядо е достолепен земеделец. Тежък чорбаджия! Навикнал на имане, на ниви, на лозя, но и този горд човек е някак си смален, изплашен, и тъй като нашата къща е в началото на християнската махала и всеки момент турците ще нахлуят, той грабва съпругата си, която носи в ръцете си новородено пеленаче и двете дъщери и побягва също на север. Към Обетованата земя. Към България! Пътят, който ги очаква е ужасен, изпълнен със страх и заплахата от прииждащия да граби и убива разбеснял се башибозук. По черните пътеки е стълпотворение от бягащи, някои и по нощни ризи, с една, две бохчички, всички те доскоро, богати тракийци. Моите прадеди са успели да вземат само няколко дрешки за каките и една икона! Една икона със иконографската сцена „Възнесение Господне”. Нищо друго! Само тази икона и дрешки за децата. Никакъв друг багаж. Нищо от лозята и от нивите. Нищо друго от плодородна богата Тракия! Само иконата! Само вярата! Това получих аз от тези мои прадеди. Не богатство, не имоти, а вярата! ВЯРАТА, БЪЛГАРСКАТА!

Та хукват по пътя на спасението към България, около тях хора - жени, деца и старци се давят във водите на Тунджа. Денем се крият по горите. Движат се само в мрак. Тунджа и Арда наистина са текли с кървави води от посечените българи...!

И всичко това не е художествена метафора. Разказите за трупове на жени, с отрязани глави, продължаващи да кърмят дори мъртви децата си не са сюжет от някаква измислица, а действителни събития.

Смърт и Ужас! Страхът е задушаващ.

Заради същия този страх в една нощ, когато турците са близо, моята прапрабаба оставя любимото си новородено дете в един храст, защото много плаче, да не издаде останалите бежанци. Замислете се за тази саможертва! Защото тогава е било немислимо да изхвърлиш детето си, както това се случва днес. Тогава по-голямата сестричка на моята баба изостава от групата и прибира през нощта плачещото бебе. Знам, че моята прабаба е била благодарна за спасяването си на сестра си до края на живота. Някак си се добират до България. Стигат до някогашен Созопол. Дядо ми се поозърта в бедното рибарско селце и отсича. „Аз съм човек на земята, лозята - какво да правя тук?” и навлиза във вътрешността на Родината, където отново започва да гради имането си от нищото...

Това е историята на моето семейство тракийци. Мислех, че това е уникална история, защото съм я слушала от устата на баба ми много пъти, като мантра, но се оказа, че моята семейна история е и историята на хиляди други родове на бежанци.

Та затова всяка година на 26 март в нашето семейство е празник. Също както евреите празнуват изхода от пустинята..., след 40 години.

Тази година нашият празник, обаче беше помрачен. На този светъл ден, българското правителство опорочи празника. На този ден, тук в България беше поканен Ердоган.  Каква по-голяма гавра с паметта на безбройните жертви на Тракийския геноцид! Мислите си, че това е върхът на безобразието ли? Но не, наглостта и безхаберието на нашите управляващи няма граница.

Освен гаврата с датата 26 март, беше извършена и още една гавра. При  възможността в присъствието на водещи европейски политици да бъде поставен т.нар. "Тракийски  въпрос", това беше направено някак си между другото. Тоест въпросът не беше поставен сериозно и подобаващо като „тракийският въпрос”. Само раболепничене и продажност!

Пред кого, уважаеми български управляващи?

Пред представителя на тези политически амбиции за неоосманизъм на Балканите?

Пред този, който съвсем сериозно разкрива какви са „душевните” му граници, които включват изконни български градове.

Пред този, който не крие завоевателните си амбиции и потъпква заветите на бащата на съвременна Турция - Ататюрк.

О, неразумни юроде, български политико! Мислиш ли си, че и теб нямаше да те има на този свят, ако дедите ни бяха предатели като теб? Че ако така раздаваха България и не я защитаваха с кръвта си, сега щеше ли да е останало нещо за теб, за да грабиш?

Тракийци са миролюбиви и широко скроени хора. Душевно богати, както е богата Тракия, която дава по две реколти годишно.

Не са сприхави, не търсят реванш. Но не ги ядосвайте повече!

Не ги пренебрегвайте! Не посипвайте мъката ни със сол, защото раната не е зараснала.

Оставете ги да се трудят, защото са най-трудолюбивите хора.

Но сведете глави пред мъката им, която е жива и ще се предава от баба на внучка, както е при мен. 

 

Вижте и други материали по темата:

Съдбата на тракийските българи е неизменно свързана с тази на България

Геноцидът на българите в Западна Тракия - 1913 г. 

Разорението на тракийските българи – първият геноцид на XX век 

Разорението на тракийските българи: Архивът

Погромът на тракийските българи през 1913 година - разорение и ..

Половин милион бежанци идват в България след Балканските войни

Геноцидът на българите в Западна Тракия - 1913 г.

Да си спомним за страшния геноцид срещу българите в Тракия, който турците извършват

Страшната истина, която никой българин не трябва да забравя никога: Турските кланета над българското население